Спектакълът „Спанак с картофи” ще се играе тази вечер на бургаска сцена. Домакин на постановката ще бъде клубът на ДНА от 19 часа. Ако от кулинарна гледна точка съчетанието спанак с картофи изглежда непоносимо за сметка на визуалния, цветови ефект, то неизвестният за нашата публика унгарски автор Золтан Егреши е успял с внушението. А то е простичко и еднозначно – как изглежда една футболна съдийска тройка отзад, в съблекалнята, преди да си нахлузи и съблече отличителните екипи на най-властовите хора на терена.

Със сигурност тези от бранша ще са засегнати от откровено разголения образ, но затова пък ние – зрителите от стадионите, кимаме утвърдително с глава и само затвърждаваме хаотичните си мисли по техен адрес. “Пак ли те плюха?” е лайтмотивната реплика, която вече не предизвиква даже негодуванието им. Така както фалшивите и пропуснатите засади, червените и жълтите картони на килограм, отмяната на голове и дузпи.

Тримата идеални като телосложение актьори (дават ни възможности да ги огледаме) с всички данни за добри спортисти, се вписват достоверно и в манталитета, а и с езика на героите си. Кариеристът (Юлиян Вергов) с прякор Тънкоустия, засега главен съдия, простак с фасон и девиз “трябва да ми помогнете” (да стана майстор на свирката), защото ФИФА е заветната му мечта. Всичко му е барнато – зелените лещи, лачените обувки, захарин вместо проста захар, шаблонните изрази на няколко езика за парлама, задължителните черни очила, даже позата в тичането по игрището. Само дето професионализмът му липсва.

Лицемерът (Владо Карамазов) с прякор Сапуна, подляр по душа със самочувствие на прецакан за главен от неговия съекипник, дава всичко от себе си да го сгромоляса в решителния мач. Всъщност е житейски аутсайдер, който почти напълно се слива с мизерния интериор на съблекалнята: няколко просто сковани пейки, сгъваема масичка, опушена стена без радиатор.

Махмурлията (Захари Бахаров) с прякор Артиста е творецът в тричленката – “Отиде си. Отиде. Напразно чаках да се върнеш всеки ден. Тая черна нощ ще трае вечно в мен”. Светъл, макар и неизтрезняващ лъч, с остра зависимост от чувствата, които го обземат изневиделица, напират отвътре и трябва да бъдат излети на хартия: докато бяга към тъч линията, в съблекалнята, непосредствено преди мача, или ей така, докато си държи бутилката. И има ли значение дали ще изядат пердаха от феновете, освиркани заради лошо съдийствания мач, след като единственото, което ги сплотява, е страданието по напусналата ги обща изгора – изначалната муза на поета? – “Напусна ме жената. Заради нея ме боли главата”.

Пиесата е смешна досущ като словоплетството. И само толкова. Остров за забавление сред тежкия репертоар на тримата актьори от Народния театър.