Книжните корици се превръщат в елемент от първостепенна важност малко след двете световни войни, когато класическата подвързия започва да става все по-атрактивна, но и информативна – тя говори за стила, за историята, за автора, за читателя, когото трябва да впечатли. Причината за това е, че наред с всички останали сфери на производството, книгите също се комерсиализират. Качеството на печата се повишава. Киното вече е направило своя дебют, а Уолт Дисни вече е започнал да превръща вълшебните приказки от детството ни в удивително преживяване на движещи се илюстрации.

Американският поствоенен културен бум, когато Холивуд и големите художници, избягали от Европа, започват да връщат цветовете върху посивялата карта на света, се озовава и върху кориците на книгите. Първо, разбира се, с новата жена – силна, еротична, придобила увереност, после са оръжията, провокативните шаржове, романтичните сцени. Войната се пренася от бойното поле на пазара - за интереса на читателите. До появата на фотографията и развитието на качествения цветен печат, кориците са предимно абстрактни, а илюстрациите – цветни и ефектни. Детайлите бързо се увеличават, а модните тенденции се развиват.

През това време обаче първото и второто поколение илюстратори у нас живеят в един друг свят. Те са изолирани от режима, стиснал в хватката си източноевропейските страни от социалистическия блок. Те търсят своя стил и своето вдъхновение, без да успеят да вникнат в дълбочината и логиката на световните течения. Те търсят „българския стил“, подчинен на разбиранията на властта за възпитателността на книгата. Те търсят „българското изкуство“, което не притежава свободата на западноевропейските импресионисти, водещи бохемски живот дори във военно време.

Детската илюстрация, която се смята за „по-либерална“, също се подчинява на определени неписани закони. Тя трябва да е възпитателна, съобразена с възрастта, лесна за възприемане, възможно най-близо до детското съзнание и творческо мислене. Това ражда издутите образи с некоректни пропорции, липсата на светлосенки и детайлност в изображението, обобщението на формите и геометричността в картинките за най-малките, строгостта на линиите, графичността в уплътнението на формите в юношеската литература. Съчетани с ограничените възможности на полиграфията у нас по онова време, стиловите особености на илюстрациите създават цял един свят от мрачни и специфични образи, с които страната ни десетилетия наред се гордее.

Днес, когато отдавна сме се запознали със световната история и култура на изкуството, когато виждаме илюстрации и картини на класици и съвременни автори, когато печатът е с достатъчно високо качество, че комерсиалността на кориците изобщо не ни прави впечатление, Любен Зидаров – „майсторът на детската илюстрация“ в класически български стил и най-възрастният действащ илюстратор в света ни връща повече от 40 години назад, за да ни поднесе един неочакван „Хари Потър“, 20 години след публикуването на първата книга.

И очаквано неговите юбилейни корици на хитовата поредица предизвикват бурна реакция. Някои си спомнят със сладко-горчива носталгия за детството и младостта си, когато са прелиствали илюстрираните от него приказки. Други си спомнят единствено ужаса, който са изпитвали от некачествено отпечатани издания, чиито илюстрации са предизвиквали неприязън към литературата. Доста показателно е, че втората група е значително по-многобройна.

Вероятно в избора на Егмонт България има някаква символика и смисъл, опит за провокация или идеализъм. Те обаче убягнаха на съвременния български читател – онзи, който през последните 20 години е израснал с историите за „момчето, което оцеля“, с прелестните корици на световната фентъзи литература и магията на анимационното кино.

Интересен е експериментът с „класическата българска илюстрация от соц. режима“, прегърнала седемте тома от сензационната поредица, която принуди книгоиздателите на запад да създадат специални „корици за възрастни“, за да могат и по-зрелите читатели да се насладят на вълшебната история, без да се притесняват от пъстрите картини. Срещата на двете културни измерения е почти шокиращ за българската културна общност, която през тези последни 20 години се чуди как да избяга от влиянието на соца в телевизионната и кино продукция у нас, търсейки произведения на световно ниво.

По-младата аудитория запита „дете ли е рисувало тези корици или пиян човек“? По-добре запознатите пък споделиха, че и в детските си години са се ужасявали от кориците, изрисувани в този стил. А междувременно, само преди около месец на пазара излезе четвъртото илюстровано издание от поредицата, поверена на британския художник Джим Кей. „Хари Потър и Огнения бокал“ пленява със своята приказност, детайлност на изображенията и красота на цветовете, потушавайки съвсем минималния интерес към новия тираж, с който родният издател на Роулинг реши да отбележи годишнината.

Истината е, че в световната култура корицата на детската книга има също толкова голямо значение, колкото са ѝ отдавали и през социализма у нас. Целта е тя да провокира интерес, любов към четенето, да превърне книгата в ценен артефакт, към който детето да се привърже. Научно доказано е, че в ранната си възраст децата реагират на ярки цветове и изящни форми. Наситеността на информация в ерата на интернет пък прави вкусовете доста по-критични.

Никак не е учудващо, че родната публика се чувства отблъсната от Зидаровите рисунки. Децата не намират в тях магията, която виждат в другите корици на пазара, в анимационните филмчета и рекламите. Техните родители пък асоциират тези рисунки с годините си на задължителна и скучна литература с идеологически елементи, много преди Западът наистина да нахлуе. А рекламата не може да компенсира тези негативни емоции.

На пазара съществуват изумителни корици, рисувани от съвременни художници като Дамян Дамянов, Живко Петров и Радослав Донев, например. Някои от тях дори клонят към класическия стил на груби форми и графични елементи. Изкуството възприема класиката и я трансформира. Неотдавна аниматорът Теодор Ушев бе номиниран за Оскар с анимационен филм, следващ същата естетика. Риск е обаче да се правят подобни експерименти с литературни вселени, превърнали се в култ за цяло едно поколение, особено когато това поколение вече възпитава следващото, при това в свят, в който има книжни блогове и влогове, има Instagram и Pinterest, изобилстващи от снимки на красиви библиотеки, а снимането на книгата, която четеш е част от книжното преживяване.

А този риск, изглежда, се оказа неоправдан, поне според мненията на феновете в социалните мрежи.