Около две седмици остават до края на общественото обсъждане на проекта на Национална стратегия за детето 2019-2030 г. – един от онези документи, които предизвикват вълнообразна реакция в обществото заради 1-2 фрази, открити в десетките страници схеми, обяснения и мотивировка. Този път, горещият дебат се завъртя около темата за шамарчетата с възпитателна цел, които се очаква да бъдат криминализирани с влизането в сила на Стратегията.

Самият проектодокумент съдържа обширна информация за морални и правни норми, които до голяма степен съществуват и в момента. Те обаче ще бъдат преструктурирани и преработени, с цел да функционират по-ефективно по отношение на спазване на правата на детето, подобряване на социалната адаптация на най-малките и повече подкрепа за младите семейства, така че работата с тях да започва от самото начало, а не когато рожбите им вече са на прага на това да излязат от образователната система и да се настанят удобно в поправителната.

Някои от реформите, предложени в Стратегията, предполагат ориентиране на администрацията към по-активна, консултативна и подкрепяща функция, така че да се извлече максимума от човешкия ресурс, зает в нея. Други целят да увеличат значението на мнението на децата при вземането на решения, които пряко ги засягат. Най-спорен обаче се оказа текстът, отнасящ се до реформите, свързани с понятието за домашно насилие. Ето какво е записано в Стратегията:

„Предвижда се въвеждане на пълна и изрична забрана за телесно наказание над деца, криминализиране на домашното насилие и въвеждане на ефективна работеща система за превенция, наблюдение и изпълнение на тези забрани“.

Макар тези въпроси да са засегнати в Конвенцията за правата на детето и да се контролират от Държавната агенция за закрила на детето, солидна част от обществото прие за недопустимо криминализирането на „телесните наказания“.

„ Символичното пошляпване по дупето на малките деца не е физическо насилие а припомняне на иерархията“, гласи един от коментарите, публикувани в официалния портал на Министерски съвет. Авторът Борис Танушев посочва, че леките шамарчета по дупето, например, не са форма на насилие а на „символична корекция“ на поведението на детето. С подпис „Паола“ друг потребител подкрепя тази теза, като изтъква, че въведените правни норми срещу телесните наказания в скандинавските страни, например, не могат да бъдат приложими у нас, заради разликите в народопсихологията и традициите на балканци и скандинавци.

„Например дете на 10 може да изнудва родителите да му купят колело със заплаха, че излезне на улицата и ще крещи, че родителите го бият! Децата са големи манипулатори! Също така съседи, които не обичат шумни и ревливи деца ще подадат сигнал срещу родителите, че бият децата си и това е бърз начин за саморазправа и отмъщение към невинните родители!“, допълва този потребител, засягайки въпроса за митичната българска народопсихология, която нерядко впряга закона не само в постигане на целите на общото благо, но и за удовлетворяване на личните си интереси. И желанието си „на Вуте да му е зле“.

Под псевдоним „Nataliy“ друг коментира, че в изготвянето на стратегията не са участвали родителски организации, които са също толкова „заинтересовани“ от реформите. Освен това, потребителят е на мнение, че по-сериозната намеса на институциите в семейната среда няма да доведе до желаните резултати, а дори напротив, тъй като представлява вмешателство в една интимна и свещена институция, каквато е семейството. Този коментар засяга вечния въпрос за закона и морала, които все се гонят и все не се стигат.

Много от нашенци недоволстват и от това, че наказания като побой с колан и пръчка, които отдавна са заклеймени като порочни практики, макар тук-там все още да се практикуват, са приравнени с пошляпването и подръпването на ухото на детето. А това в действителност отваря и един по-широк дебат за това какво всъщност представлява „телесно наказание“. Може ли като такова да се квалифицира плесването през ръката на протягащото се към котлона дете, пращането в ъгъла, дръпването за ръката и други подобни възпитателни мерки, с които родителите нерядко си служат?

„Стратегията мълчи по въпроса. Не казва къде минава границата на забраненото и позволеното физическо взаимодействие. Може утре някой да реши, че гъделичкате детето си твърде дълго и то само привидно се забавлява, а всъщност го измъчвате“, пише Христина Николова. И ако старата максима гласи, че това, което не е забранено със закон, е на практика позволено, то може ли един нормативен акт да изчерпи всички възможности, разграничавайки ясно кога възпитанието се превръща в насилие?

В крайна сметка Стратегията като типов документ представлява един ориентировъчен план за действие на държавата и посока, в която ще се работи за подобряване на правната рамка. Широките понятия и липсата на конкретика до голяма степен би трябвало да бъдат разрешени, когато се започне работа по самите законопроекти, превръщащи идеята в норма.

Но за да не се превърне темата с телесните наказания в хаос, сходен с този при въвеждането на системата бонус-малус или с електронните винетки, които също бяха широко обсъждани, преди да се премине към формулиране на законодателни единици, а след това събудиха вълна на недоволство, е необходимо идеите да бъдат широко обсъдени и избистрени, преди „последния момент“. А за целта е необходима адекватна реакция и дейност от страна не само на институциите, но и на неправителствените организации и гражданите.

Характерната за една „Стратегия“ пожелателност лесно може да се превърне в серия от протести и вътрешнообществени сблъсъци, ако гласовете на тези, които имат какво да кажат по темата, не се чуят. Затова е важно и законодателят да вземе предвид забележките на засегнатите от закона, който формулира.

Да, необходимост от защита на децата от домашно насилие има. И то не само от физическите наказания, но и от психическия тормоз, дори от водения от амбиции натиск, граничещ с агресия, който някои родители упражняват. И контролът трябва да бъде законово уреден. Но пък от друга страна, докато родителите знаят, че не е редно да причиняват физическа или емоционална болка на децата си, едва ли някой ще ги вкара в затвора, ако плеснат малката ръчичка, протегната към ножа.