В дните около 24-и май и най-голямото книжно събитие в страната – Пролетния базар в столицата, България сякаш се променя. Изведнъж във фокуса на вниманието попадат не само книгите, но и едни малко по-различни статистики – изчерпани тиражи, рекордни продажби, изненадваща посещаемост. А това ни дава основание да твърдим, че литературата е жива и популярна у нас.

На това мнение е и един от най-нестандартните автори на Бургас – писателят и драматург, известен с творческото прозвище Ами Тола и не по-малко красивото име Ева. Тя е на 29 години и вече има зад гърба си 5 издадени книги. Работи като копирайтър и твори детски пиеси в рими. Срещаме Ви с нея седмица след Деня на славянската писменост и навръх празника на детето, за да си поговорим за книгите, авторите, предразсъдъците и театъра. Ето какво ни сподели тя:

PoligrafF: Върви ли народът възродени? Статистиките показват, че българинът не чете, но така ли е наистина?
Ами Тола: Не мисля, че е така. Следя постовете във Фейсбук на създателя на Книголандия. Ако съдим по неговите постове, книгите се продават като топъл хляб. Аз също не се оплаквам. В Google books моите неща имат хиляди посещения.

P: Защо, според теб, много хора не посягат към книга?
АТ:  Много хора не гледат и филми. А има и такива, които само филми гледат. Въпрос на вкус, желание, възпитание, инерция и хиляди други натрупвания на знайни и незнайни причинно-следствени връзки. Все пак, забелязала съм, че човек колкото повече гледа новини и тъпи шоу предавания, толкова по-малко чете и толкова по-малко му се чете. Тепърва ще се родят изследвания в защита на съмненията ми за корелация между гледането на тъпо тв шоу и омразата към литературата…

Р: Ти попадаш в категорията „млад автор“. Харесваш ли този етикет?
АТ: Ще приема този етикет само, ако казваме на някой 60-годишен автор, че е „стар автор“ или пък „старши джедай“. Каква е логиката на „млад автор“? Не звучи ли малко като „млад меринджей“? Аз съм просто автор. Имам 5 издадени книги.

Р: Твоят дебютен роман „Заблудения завоевател“ бе отличен с награда „Народни будители“ през 2010 година. Имат ли стойност литературните награди у нас?
АТ: Нека започнем с материалния аспект на нещата: Чувам, че има награди по 1000 лв., 5000 лв. и т.н. Сигурно някой ги получава. Никога не съм се интересувала до такава степен, че да кандидатствам за „награда“ или както го наричат „конкурс“. През 2010 г. книгата ми беше изпратена до Съюза на свободните писатели и няколко месеца по-късно разбрах, че е отличена с награда за дебютен роман.
Моята награда представляваше един лист хартия и една дървена фигурка на стойност не повече от 7- 8 лв. и пак се намериха хора, които бяха готови на дуел с мен, защото не те, а аз получих лист хартия и дървена фигурка. При тези обстоятелства авторите, които взимат по 1000 лв. от конкурс, предполагам, че спят с едно отворено око. Дано имат СОТ и владеят бойни изкуства.
Що се отнася до нематериалната стойност на наградите: За мен има някаква стойност. Моят лист хартия стои в рамка на стената. Е, като дойде някой у дома го тормозя с разкази за „великите“ си творби и  националните си награди, ако се измъкне жив, знам, че следващия път няма да му се размине и пак ще слуша за наградите! Надявам се, че иронията се усеща.

Р: Смяташ ли, че българските писатели са подценявани? Ти била ли си обект на подобни предразсъдъци?
АТ: Много обичам като ми кажат: „Аз български автори не чета!“ И после като ми говорят разпалено за „Докосване“ на Оура Лов*. Живея за иронични дарове на съдбата като този.
(*бел. ред. Оура Лов е творческия псевдоним на българската авторка Рада Тишелова. Тя има две издадени книги – „Пчелата“ и „Докосване“. Дебютният й роман постига големи успехи, но все още малцина са наясно с националността и биографията на авторката.)

Р: Има ли разлика между литературния пазар и театъра?
АТ: Има и прилики и разлики. Много хора ми искат детските пиеси, за да ги четат за удоволствие. Не мога да кажа същото за пиесите си от сборника „Катарзис I”. Те са търсени по-скоро за игра на сцена. Аз лично предпочитам да чета пиеси отколкото романи сега. Смята се, че е по-трудно да напишеш пиеса отколкото роман. При мен е точно обратното.
Специално за детските пиеси има хора, които ги искат, за да ги четат на децата си или да си ги четат за удоволствие и в същото време постоянно валят запитвания от училищни театрални трупи, които искат да ги поставят на сцена. Детските ми пиеси са поставяни вече в над 30 населени места в страната.

Р: Последният ти сборник е с детски пиеси. Защо се насочи към детската аудитория?
АТ: Има няколко събития в моя живот, които нямат точно обяснение. Това е едно то тях. Моят редактор беше дал дебютния ми роман „Заблудения завоевател“ на вече покойния Любен Петков да го прочете преди да го издадем. Срещнахме се тримата преди премиерата на романа ми. Любен Петков ме погледна странно и започна да ме сочи с пръст, а после каза: „Ти! Ти ще пишеш детски приказки!“ Повече никога не го видях. Една година по-късно – 2011 г. - се роди „Моя Пепеляшке“. Поръча ми я моят колега Радослав Калчев. Каза ми: „Тук едни деца нямат пиеса, напиши им Пепеляшка!“ Остави ме пред свършен факт. След няколко дни му връчих „Моя Пепеляшке“ в рими и децата бяха във възторг. Така се роди идеята да драматизирам детските приказки в рими и всъщност така се сбъдна „предсказанието“ на Любен Петков.

Р: Коя е последната книга, която те впечатли?
АТ: „Театър 1“  и „Театър 2“ на Ерик-Еманюел Шмит. Няма нужда да казвам защо. Всички думи са излишни...

Р: Как би коментирала явлението „Под игото“ на „шльокавица“**?
АТ: Представяте ли си да бяхме сега във времето на комунизма и някой да пише на шльокавица? Немислимо! Днес се сблъскваме и с негативния аспект на свободата – свободия, безхаберие, онлайн тренд. Аз, ако трябва да избирам между това сега да живеем в страх да разкажем някой виц и да борим шльокавицата с „шокираща кампания“ като “Pod igoto”, избирам второто всеки път.
Който е грамотен, ще пише на кирилица, който не е, да си пише както му е добре стига да го разбират и да не стои гладен. Както казва Камен Донев: „Важното е да има комуникация“. Никога няма да изчезне кирилицата, докато се изисква грамотност и се смята за престижно да бъдеш грамотен. Само се моля един ден да не дойде някакъв нов режим, че тогава ще ни залипсва и шльокавицата. Като споделя опасенията си, че бъдещето ни крои нов режим и ми казват, че това е безумие, но историята ни познава много безумия, не мислите ли?
(**бел. ред. Повече за изданието „Pod igoto“ можете да прочетете в първата публикация от нашата нова рубрика Код „Книга“.)