Напусна ни голямата българска документалистка Малина Петрова. Нейното последно желание е да бъде погребана в родния й Бургас. По този тъжен повод кметът Димитър Николов изказва съболезнования към семейството, близките и приятелите й.

"Отиде си един голям творец, творец с будна гражданска съвест С филмите и позицията си през годините Малина Петрова направи изключително много за българската култура. Активната й кариера и непримеримият й дух и възглед, свидетелстват за нейния висок морал и са пример за подражание и достойнство. С документалните си филми, режисьорът Малина Петрова има сериозен принос към развитието на гражданското общество в страната. Дълбок поклон пред паметта й!".

Малина Петрова е родена в Бургас. Завършва кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1978. Работи в СИФ „Бояна“ от 1979 като асистент, втори режисьор и режисьор. Става председател на Кабинета на Младите филмови дейци към Съюза на българските филмови дейци. След промените е на свободна практика.Дебютира с игралния филм „Пътешествие“ 1980 (съвместно с Искра Йосифова), после снима „Синът на Мария“ (1983). След това се посвещава на документалното кино. Прави „Тетевенска 24“ (1984, Награда на СБФД), „Човек не е остров“ (1985, сърежисьор с Боян Папазов), “Виновни няма“ (1986),“Пантеон“ (1987), „Фермата“ (1988), „Раздвоеното сърце“ (1991, съвместно с Искра Йосифова), „Сърцето умира последно (Историята на един обесен)“ – (1991), “Реката“ (1995), „Балкански уроци по история“ (1999), "Децата на Мария-Магдалена" (2001 - Специалната награда на XIII Фестивал на неигралния филм "Златен ритон" в Пловдив), „Духът и камъните“ (2006), „Приключено по давност“ (2009), „Заличаване“ (2012), „Кристалът на душата“ (2016), „Държавни тайни“ (2023 – незавършен).

Малина Петрова бе съвестта на своето поколение и на документалното българско кино. Тя е въплъщение на понятието „безкомпромисен“ и „граждански ангажиран творец“. Филмите й, създадени в края на тоталитарния режим, остро критични и безстрашно правдиви, допринесоха съществено за приближаване на промените и отваряне на съзнанието към ценностите на демокрацията. След 1989 г. тя продължи със своята непримиримост към нравствената двусмисленост и безразличието. Тя бе активен участник в българското неформално движение през 80-те - организатор на прожекцията в Дома на киното на култовия документален филм "Дишай" на Юрий Жиров (1988), след която беше създаден Русенският комитет. Тя е и сред съучредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройство. След промените се включва активно и в предизборното телевизионно студио на СДС. Но никога не се възползва от "дисидентското" си минало и от височайшите си познанства. Творец с висока мисия, тя е просто човек от друга координатна система. И може би не случайно фондацията, която основа с приятели през 90-те, носи името "Утре".

Вместо да направи капитал от дисидентското си поведение, Малина предпочете да се посвети на деца, лишени от родителски грижи като действаше далеч от медийния прожектор. Тя избира трудния път на истинския подвижник - работа и самоотдаване. Става първият носител на Наградата за гражданска доблест "Паница“ (2006).

Поклонението ще се извърши на 17 септември от 13.00 часа в ритуалната зала на Гробищен парк Бургас.